Сещам се за мила случка от моя живот,която ме кара да се усмихвам заради детската невинност,но и да се замисля,за това как тя може да се утвърди и занапред,или да се заличи напълно и опорочи.

Бях на 4 години и нещо.Вече живеехме в апартамента,в който живея и сега.Всички очаквахме вечерта с трепет (най-вече аз и сестра ми),защото беше 31-ви Декември.Празничния дух се усещаше в украсения ни дом,в лекото суетене,в аромата на вкусотии и в приповдигнатото ни настроението,..Навярно във всяко българско семейство е било така по  това време на годината,българите посрещахме с радост и надежда новата такава,Коледа не се отбелязваше официално.Хората работеха честно и имаха достатъчно пари,нямаше бедни и богати.Нямаше и много голям избор за това къде и за какво да си похарчиш заплатата.Но….. това е отделна тема,сега искам да наблегна на друго.

И такааа … връщам се към разказа.

Навън се съмни,а татко ненадейно излезе.Попитах майка къде отива,а тя ми  отговори,че имал някаква работа и скоро щял да се върне.Като послушно дете спрях да любопитствам и продължих с моите си работи.

След няколко минути звънецът на вратата силно и настоятелно иззвъня.Майка ми извика да отворя.Аз се позачудих, тъй като обикновено не ми позволяваше да го правя,поради мерки за сигурност J

Отидох да отворя.Бях горда и доволна от себе си и от отговорността,която поемам (ха-ха)

И… ти да видиш!!!О,чудо!!!Въй,ай,маааалеееееее!!!

Кой мислите стоеше срещу мен?

Да,познахте!Истинския дядо Мраз,от плът и кръв.Имаше си червено костюмче,имаше си коремче,имаше и бяла и пухкава брада.А бе най-истинския от всички истински дядо Мразовци на света.Стоеше на прага с чувалчето си на рамо и,като всеки възпитан възрастен човек,чакаше да го поканя.Заля ме вълна от емоции-изненада,радост,любопитство,

гордост,респект,и не малка доза страх.Опулена и разтреперана от силното вълнение,аз затворих вратата пред носа му и бързо изтичах при майка.А ми да,че къде да отида,ако не при нея.Помня,че изкрещях заеквайки :

- Мамоооо,дядо Мраз!

А тя спокойно ме попита :

- „ А,така ли,а ма къде е? ”

- А ми отвън,пред вратата-все още  трепереща отвърнах аз.А тя :

- „ А ми покани го да влезе,де ! ”

Е,поканих го.Той влезе,аз го огледах от глава до пети и пак побягнах при мама.

- А ма,мамо,той има ботуши,като на татко,а и не са червени,а кафяви.

- „ А то това с ботушите от песента,то е стара информация.Ми,че взел си е нови.” -

– каза със убедителен глас тя.

Аз останах удовлетворена от този

отговор.Разбира се имаше логика в него,а и все пак щом майка ми казваше ,че е така,значи е така.

Върнах се при дядо Мраз,който вече беше влязъл в хола,беше седнал и забавляваше сестра ми,или май тя го забавляваше.

А миии … историята ми е до тук.

Не помня дори най-вълнуващия момент,когато съм получила подаръка.Но помня това,колко силно тогава вярвах в дядо Мраз,и как за миг дори не се усъмних в съществуването му.Всичко по него изглеждаше супер бутафорно,а отгоре на всичко беше с ботуши досущ,като на татко.Който пък,беше излязъл нанякъде минути преди дядко белобрадко да се появи.

Така е с всички деца.Техните души са все още чисти,съзнанието им е все още необременено и са податливи на всякакви лъжи и манипулации.

Представете си колко хубав и колко щастлив би станал светът и животът на всички хора,ако вместо да лъжем децата си с белобради дядовци,великденски зайци,феи на зъбките и други подобни измислени герои,в които те да вярват,и които да обичат, от малки ги запознаем с един реален,велик и свят герой.Ако им представим живота на Йешуа (така се изговаря името на нашия Спасител),ако ги запознаем с характера Му,ако им четем Словото и те разберат за  безграничната Му любов и милост,с които ни е създал и спасил.То тогава те,биха се превърнали в добри,любящи,уважителни и честни Божии деца.А светът … светът би станал Рай.